Пухкави мекици

Има аромати, които не просто отварят апетита – те връщат времето назад. Така ухае неделната сутрин, когато в кухнята шупти масло, а в тигана се надуват първите пухкави мекици.

Това не е просто закуска – това е момент. От онези, в които времето спира, мирише на тесто и сладко от горски плодове, а навън слънцето още се протяга.

Пухкавите мекици не искат много. Искат любов, малко брашно, щипка сол и щедра ръка с кисело мляко. Тайната им е в търпението – тестото трябва да си „почине“, да набере сила и въздух, за да се получи онзи ефект, при който меката вътрешност се среща със златиста, леко хрупкава коричка.

Когато започнеш да ги пържиш, ухае на уют. Златистият цвят идва бавно, без да се бърза, защото хубавите неща стават на тих огън. Слагаш ги на хартия, оставяш ги да издишат и още топли ги поръсваш с пудра захар. В този момент дори най-мълчаливите вкъщи започват да говорят – или поне да дъвчат щастливо.

А как се ядат мекиците? Въпрос без грешен отговор. С домашно сладко, сирене, мед, лютеница или просто с нищо – защото сами по себе си са съвършени. Няма нужда от излишни украси – само от горещо кафе и няколко усмивки около масата.

Тази рецепта е като спомен от времето, когато всичко беше по-просто, но някак по-вкусно. И когато баба казваше: „Мекиците не ги мери, ги усещай.“